Tqloto_tekst_Desi_red

зани, тъй както се оказва, че са вътрешно синхронни и дълбоко
контаминирани, виртуалността и реалността в постмодерната
ситуация, където медиирането притежава свой собствен
онтологичен статут, който не само трябва да бъде мислен, но
и да бъде разкриван в неговите проекции и взаимоотношения с
конкретността на света и такива онтологични състояния на
екзистиране, каквото е отсъствието от тялото и разобщеността
– имат съвсем ясни основания в реалността на ситуацията
на времето. Киното като изкуство на погледа, ониричната
вцепененост, спектакловостта и психологизма и психизма
на епохата от Фройд насам, на несъзнаваното и импулса на колективно-индивидуалното
– то просто маркира със себе си и
със своята естетика и феномен разпластяването на чувството
за реалност и на преживяването на реалността, за действителността,
която е станала проблем и независимостта и еманципацията
на автентичността на монадата тяло – действие
– съдба. От друга страна, киното също показва-изявява тялото
само като образ, при това кинетичен, жив, но без присъствие,
в отсъствието на едно представено било присъствие, което
не е историческо, а настоящо. В киното образът за първи път
е нещо повече от себе си, той става посредством утрацията
например, както и отношението тъмно – светло, екран – мрак,
образът става и функционира като живо настоящо и желано
тяло, надарено с една свръхреалност, която е примамлива, уголемена
и могъща, дори по-справедлива и по-действителна – спрямо
– дребността на самия човек, който следи и сам в себе си
оживява проекцията.
Оказва се в крайна сметка, че е напълно непосилно да се мисли
късната модерност, без да се има съзнание за тези парадокси на
нейната екзистенциална ситуация, на отношението тяло – образ;
които са преди всичко и парадокси на менталната картина
на разрушените устои и проблемите на легитимацията на
познанието на дискурсите и съзнанието за прозрачността на
380