Tqloto_tekst_Desi_red

на личното преоткриване на света и начина за осъществяване
на живота като уникална истина. Всеобщият шаблон е унищожил
възможността за препращане към личностно преживяно
битие, автентично толкова, доколкото то е наситено като
виталистичен акт, като дейностен избор, като проява на съдба
и свобода.
Тялото е доведено до своето отсъствие посредством една
операция на минимализиране на човешкото, до ограничаването
и отнемане на неговата виталистична самоволност, широта
и безбрежност. Парадоксалността на съществуването се
изразява в множествеността на онтичното състояние като
експликация на динамичното, на самия дюнамис на човешкото;
доколкото то е съвкупност, една оксиморонна съвместност на
противоречия, която обаче е потенциално разгръщаща се сама
в себе си като психосоматичен феномен. Докато отсъствието
е терор и още по-страшното – самотерор, травма, за която
никой не може да понесе отговорност и никому не е възможно
да се вмени вина, но реалността на тази репресия довежда
човека от постмодерната епоха до отсъствието. Принуждава
го да съществува в дълбока отчужденост от тялото си, да
съществува „не на себе си“, не при себе си, а в собственото си
отдалечаване – в дистанцията на своето, в маржовете на отстоянията,
притиснат „да не бъде това, което е“, което от
своя страна буквално означава онагледяване на диагнозата „да не
съществува като човек“; или в единствено възможната му пълнота
на човешкото, на странната и парадоксална психосоматична
синестезия. Крайната фаза на екзистенциалното отчуждение е
отсъствието, отсъствието от тялото, което означава също
така и отсъствие от себе си, от духа, в орязаното тясно пространство,
дори не само на органичното съществуване, а отвъд
всяка възможност за интензивно преживяване на съществуването
като битие-устремено-и-реализиращо-в-себе-си-своя-собствен-и-едиствен-смисъл.
326