Tqloto_tekst_Desi_red

та и на психоанализата са причина за това премотивиране, а
едно особено и специфично компенсаторно (но и дали само компенсаторно)
движение, осъществява този духовен преврат в
мисленето, в построяването на ексистенциалния модел, в които
мислим самите себе си и отношенията си с мирозданието.
Как душата отстъпва своето първенство, как тялото се
възкачва на трона и оглавява философския проблем, който все
още е преди всичко онтологичен, гносеологически, екзистенциален
и есенциален, отколкото някакъв друг. Защо тази трансформация
се е наложила и на какво е симптоматична? Тази философска
„метемпсихоза“ е с културна и цивилизационна значимост, в
нея дреме и част от отговора на голямата криза на духа, която
е голямата криза на човешкото от епохата на модерността,
особено днес в перспективата на медийната екзистенция, на
„глобалното село“, на озападняването на света, на „когнитивния
перверзен капитализъм“, на универсална либерална пазарна икономика,
на виртуалното, постчовешкото, на обществото на
„големия спектакъл“ (Ги Дебор) и панорамната сценография на битието
– на тоталността на естетическото, което обаче не е
себе си, а своя собствен симулакрум.
Тялото е някакво носталгично убежище на смисъла и на
стопяващата се човешка реалност, на невъзможната поради
транспонираността си иманентност, която е присвоена и отчуждена;
а тялото винаги въвежда един дискурс не само на невъзможното,
но и дискурс на неприсвоеното и неприсвояващото
се, на неподатливото на транс-мисия, на транс-субективация,
на биологическо и понятийно транс-цендиране, при което той
просто чезне. Философската метемпсихоза определено не е загърбване
на „духовния“ смисъл на науките за духа, на тяхната
софийност и влюбеност в мъдростта, а е опит за постигане на
ново-старо убежище на смисъла, откъдето той не може да бъде
ограбен, присвоен или преформулиран.
110