Tqloto_tekst_Desi_red

те култури и новото запаметяване, което те включват, една допълнителна
сложност във вселената 7 .
Човекът е случайност, неговата интелигибилна потенция не
е просто непредизвикана, тя е следствие от вариативност, от
възможност от произволна, може би нелепа констелираност на
първоелементите, и самата тя е предпоставена от предхождаща
я и непостижима интелигибилност преди самия човек; а той
е отражение, проблясък, авторефлексия, огледало на надмогваща
го стихия – огледало на Всемир, също толкова нарцистичен и
безотговорен към произведенията и съществуването си, колкото
и собственото му творение. Нарцистичният Всемир прави
от Нарцистичния Човек огледало за себе си, в което се оглежда,
като го подчинява с единственото достойнство на тази
самосъзнаваща се референциалност, която надмогва Човека като
такъв, отнемайки му тъкмо нарцистичната омая на съществуване,
прицелено-влюбено само в себе си. Езикът на Всемирното,
Космическият любовен дискурс не е нищо друго освен поразителната
и безотговорна стихийност, която сътворява с ювелирна
грижа и помита с безгрижието на детската безотговорност. А
стихия, защото това е дума за всичко, надмогващо човешкото
и несводимо само до човешкото. Разбира, че собственото му
битие не е цел, не е нито начало, нито край, а подстъп, междеене,
подход, възможно следствие, успешен вариант, наложил се оперативно
експеримент или дори мутация, в последна сметка поредната
космическа транслитерация на смисъла. И гордостта,
делегирана от необозримата Всемирна интелигибилност, лежи
в субститута и услугата от страна на надвишаващия референцията
принцип, осигурява успеха и утехата за смисъла на тази
мутация – от самозатворена нерефлективност към отворена,
открита рефлективност, пронизваща цялото тенденция, изявена
в самия корпус на безграничното и изначалното.
7
Материя и време. – В: Нечовешкото: беседи за времето. София, 1999, с. 46.
59