Tqloto_tekst_Desi_red

ко макет-модел за публично одобреното битие. Така, губейки
собственото си присъствие, тялото на човека само става знак
на отсъствието си, на разобщеността си със себе си на отчуждаващите
операции, защото то не може да се състои в своята
история, дори в своя крах, а му е позволено да бъде единствено
вместилище на социално подходящи, удобни и функционални
енергии-прояви, сили. По-парадоксалното обаче е, че макар и да
отсъства, тялото е надарено с най-голямата тежест на материята,
с най-високата плътност на бремето от бренното. Никога
досега болестта, смъртта и недъгавостта не са били така
осъдителни, така погнусяващо смутителни, така болезнено
напомнящи за естеството на тялото и неговия неминуем екзистенциален
крах. А това ще рече, че тялото се дискредитира
като тяло, за да се кредитира като субект, като целия субект,
като чистия субект, като субстанциалност, като личност,
която трябва да бъде повече от себе си, повече от оприсъствяване,
дом, модус на човешкото.
Тялото като по оксиморон – отречено и отсъстващо,
замества човека, тавтологично дефинира личността, презентира
несъстоялото се или несъстоимо цяло, а не го овеществява
и оприсъствява, то не съучаства-изобретява-постига-проявявя-и-явява
цялостното човешко, а напротив,
затваря, изолира, прави го частно. Но най-вече разделя, като
универсализира материята като оръжие за разпознаване на
„идентичност“, като основа на човешката диалогичност.
Тази идентичност не е нито субстанциална, нито е мислена
в дълбочината на онтологическата предиспозиция на тялото
сродство, а само като овъншняването на повърхностното съществуване
в примата на публичната визуална споделеност.
Докато тялото-споделеност е тялото на трепета, който
може да бъде осъзнат-разбран-споделен единствено през идентичността
на подобен съ-трепет, отглас или оригинален
спомен са свойствената констелираност на това състояние
419