Tqloto_tekst_Desi_red

на своята неясност и сянка в откритостта на търсенето, на
опита за определение. То вече е домогване до истината, която е
откриване-откровение; поставено е в режим на споделеност и промеждутъчност,
на обмен с подвижното състояние между. Питането
е неспособността да се остане в позицията на самозаблуда
на непросветено съзнание, но най-вече неспособността за примирение
със ситуацията на онтологичен здрач, в който паметта за
себе си е лишена от яснотата и прочистването на усъмняващата
се проверка на въпроса, който постига бистротата на самоосъзнатостта,
която е крайната и непостижимо простряна в хоризонта
цел на съществуванието-питане, на незнаещо-узнаване и
възвръщане-припомняне към същността-смисъла. Самият смисъл
се постига в разпростряността и споделеността и онова, което
си заслужава става очевидно като през неговата защита, така и
през способността за обяснение – споделяне с другите. Сократ,
чрез избора си, поема своята „вина“ за неспособността да изведе в
откритостта екзистенциалния си модус, но същевременно го защитава
в една абсолютна степен, защото го защитава пред единственото
и най-категорично, чрез единствената неопровержима
ценност – самия живот и по този начин осъществява съдбата
си – душата си – през вина и трагическо надмогване.
Но и питанията за душата и тялото, дори не в сократическия
аспект, са питания, отправени към самата яснота и явеност
на съществуващото, питания към наличността и към определящото
състояние на откритост, в което човекът така
или иначе се осъществява като такъв. Позицията, изборът,
съдбата и вината на Сократ са разбираеми в своеобразието на
екзистенциалния миг на промеждутъчноста, който е разкрит
от Платон като миг на цялостно битийно осъществяване на
Сократ и неговия питащ modus vivendi. Мигът-вечност, мигът-време,
мигът-душа-демон-съдба, едва в него Сократ става
завинаги Сократ – като преди това е бил, човек, който е тър-
168