Tqloto_tekst_Desi_red

ността на света със собствената си изобретеност, представя
истината, като реконструира самата въображаемост на текстурата
на действителното. Оприсъствявайки сънищата, то
оприсъствява повече от самите тях, оприсъствява истината
за истината, и то в най-величавата ù мяра на свобода.
Все пак погледът всъщност е отправяне и на питане, дори
поставяне под въпрос, също както е узнаване и знание. В изявата
си спрямо тялото погледът се разкрива като дюнамис –
сила от единството на активно и пасивно, чиито измерения са
флуидни, условно противопоставителни. Още Хусерл разбира
отношението активно-пасивно единствено като перцептивни
условности, състоящи се именно в заедността на дюнамис
като оприсъствяваща сила, където погледът е по-скоро питане
и прескачане на опрялото в чисто сетивното съзнание. Според
Мерло-Понти обаче това е самата „замаскираност“, която
трябва винаги да стои в съзнанието като реалност или като
възможност, за да може да се постига познание:
Още плътта на нещата ни говори за нашата плът, а също и
за плътта на Другия – Моят поглед е една от тези дадености на
„сетивното“, на суровия, първичен свят, който е предизвикателство
към анализа на битието и на Нищото, на съществуването като
съзнание и на съществуването като нещо и който изисква пълна реконструкция
на философията. Аналитиката на битието и на Нищото
едновременно разбулва и замаскира този ред: тя го разбулва
като заплаха на битието към Нищото и на Нищото към битието,
тя го замаскирва, защото същината и нищостта остават по принцип
изолируеми 19 .
Тялото през погледа предприема една рискована аналитика,
която е винаги по ръба на смисъла, аналитика, която констру-
19
Мерло-Понти, Морис. Работни бележки. Погледите, които се кръстосват. –
В: Видимото и невидимото. С., 2000, с. 201.
256