Tqloto_tekst_Desi_red

Платон следователно разкрива вечността на душата като
част от вечността на идеята. И ако между живота и смъртта
съществува някакъв преход, а битието е равновесие съзвучие
между пораждане и загиване – Хераклитовото влияние върху
Платон е може би най-отчетливо именно в този план, равновесие
между опозициите. Ако от мъртвото не възникваше, не се
изтръгваше живото, всичко би било мъртво, а ако живото не
прехожда в мъртво, всичко би било безсмъртно, душата е тази
която осигурява, бди и будува върху самата възможност на живота
да се осъществява като живот, да бъде, да е, да екзистира,
да „е-е“. Душата е между-помежду ее-не, преход и поддържане на
хармонията, при което се гарантира самото битие, без то да
прехожда само в едната крайност, в единствена онтологича или
не ситуираност.
Анамнезическата способност на душата е израз на нейния
μεταξύ между-помежду потенциал. Още по-дълбоко изражение
на всичко това на анагогическата и анамнезическа способност
на душата, на онтичния ù статус на между-помежду
като причастност към това и онова, е категорийната ù окачественост
като хармонея – пораждащо-поддържащ съзвучието
принцип, съобщността на „единството“ като единяща.
Единството се осъзнава най-вече в свързаност и съобщност
като диалог-развитие-динамика-драма-дествие-колизия-връзка-и-раз-връзка
на несводимите една до друга опозиции, чиято
протичаща взаимообменост е самата душа. Единството разкрива
душата в качеството ù на опозиция на онтологичната
ù противоположност – небитието, тя е причастна на
идеята за битието и е израз на самото битие, което пронизва-осъществява-свързва.
Посредством своите три способности,
три елемента душата е метексия на съществуващото,
проявеното единство.
В „Държавата“ Платон говори за трите части, за трите
способности, метексии на душата, които отговарят на
190