Tqloto_tekst_Desi_red

на Космоса като пронизаност от съзвучие – хармония. Всички
блага са пораждащите модуси на Космоса – Единно или Благо,
Нусът – Космическият Ум, Световната душа, те изявяват
всъщност демиургичния характер на ейдоса, на ейдетическата
стихия да урежда, да космизира, да сътворява. Космосът е не
просто жив, той е вечно жив, завършен и одушевен, но редом
с това е изпълнен, красив, пластически, осезаем, материален, веществен
и най-вече телесен – той се проявява и изразява и в-и-чрез
тялото и телата.
На едно друго място във „Федър“ (246 d) сякаш този нюанс
на мисълта се детайлизира:
...(ние) си представяме бога като някакво безсмъртно божество с
душа и тяло, свързани вечно наедно 45 .
Тялото е присъщо не просто на човека, но и на бога, макар
че у боговете то е или „душевно“, или така съединено, смесено,
че не може точно, няма как, да бъде представено в езика. И затова
се употребява мощта на мита, който съумява да изрази
по понятен начин на съзнанието, на разума тази свръхчовешка
реалност. Тялото на бога – крилатостта, лекотата му се представя
чрез мита, който единствен може да изрече и онагледи
онова неонагледимо с друга реч. Ясно се очертава обаче и отликата
между тялото на бога и на човека, на бога е от друг тип,
то е онова, което при човека се разкрива като „прорастване на
крила“, като небесно увличане, въздигане, дори като душа.
„Душевното тяло“ е оживотвореният ейдос, онзи, който е
чрез тялото, който е постигнат в универсалния миг на Сократовото
решение, на съвпадението между действие и характер,
съдба-човек, вина и отговорност, онова μεταξύ помежду, което
удържа цялото и излъчва през себе си смисъла на хармонията,
което обобщава динамичното, целия принцип и оцелостява, за-
45
Платон. Федър 246 d. – В: Диалози. Т. ІІ. София, 1982, с. 516.
184