Tqloto_tekst_Desi_red

знак, в субстанциален език, в разказ, в последна сметка в нещо
повече от екзистенциална проекция, а както вече се показа, дори
като тяло. Патологията на образа се състои тъкмо в опита
му да присвои към себе си субстанциалното, да се превърне в
алтернатива на живеенето. Симптоматичното описание на
един спектакъл, реално представен на сцената, предполага редица
теоретични проблеми, които ще се опитам да синтезирам
през конкретността на илюстрация на технологията на един
типичен „мултимедиен спектакъл“.
Проиграване на патологията на образа, устремен към дълбинното,
едно своеобразно недоволство и опровергаване на неумението
на визуалното да бъде нещо повече от наличност.
Физическият театър, където драматичният конфликт не само
е изразен чрез тялото и неговата кинезия, но и където самата
плът е проблематизирана. Тялото във физическия театър не е
„душепричастната физика на човека“, а случайността, направата,
веществото, обектът на произвола. Човекът е отчужден
от тялото, то е деструктирано – инструмент, предмет, вещ,
груба наличност, която обаче не може да бъде припозната нито
като „дом на битието“, нито като „храм“, то не е убежище, а
пространство на скупчени и измъчващи инстинкти, противоречиви
и унищожителни, под които се разпада и не може да се
състои като битийна пълнота, не може да се превърне в основа
на човешката оцелостеност.
Тялото е биологическа машина, която е независима от волята
и трябва да бъде овладяна, защото в нея присъства едно надмогващо
самосъзнанието и волята природно „своеволие“ и независимост.
Освен това тялото е и невротизиращо сборище
на страсти, което говори на свръхлогичен и патологичен език.
Изкуството, от своя страна, се е превърнало в единствената
въз можна дешифровка на този заумен език на крайностите,
код за разчитане на патологията, а самото то е „шизофреничен
ефект“ от терапевтични и удоволствени нагони. И тъй
386