Tqloto_tekst_Desi_red

характерен елемент на мълниеносност 11 , изказ за лудостта, невъздържаността,
в основата на хюбриса и вината, които влекат
цяла поредица от обрати и събития. Извършвайки някакво
действие, δαίμων същия миг напуска обладания, човека – жертва
на душата и участта си, и изчезва безследно и без белези в съзнанието.
В този аспект δαίμων-ът е проява и изява на съдбата,
усещане, намерило красноречив израз най-силно при Хераклит,
който твърди:
Характерът на човека – това е неговият демон (Фрагмент 119).
Омир, а и не само той, но и цялата по-сетнешна литература,
и дори философия, използва понятието за δαίμων, за да
онагледи онова неизбежно усещане за екзистенциалната вина
на човека, за съдбата във всички възможни аспекти на хюбрис,
вина, обзетост или реакция спрямо волята на боговете. Душата
е някакво демонично същество създание и тя като δαίμων
е мигновено възникваща и изчезваща, която не може да се назове.
Душата съдържа в себе си, подобно на δαίμων, всички онези
стихийни и неконтролируеми импулси, които се превръщат в
съдба. Прелюбопитен факт си остава наблюдението как тялото
и душата винаги си остават маркирани и проблясващи в
дискурса на вината, на усещането за екзистенциална отговорност
– да имаш и да носиш, да изявяваш и проявяваш тяло или
душа влече и е вина, реализира отговорност, която смазва или
белязва живота и го подчинява, която го урегулира така или
иначе властово, психически, политически. Даймон е и някаква
11
Представата за δαίμων като внезапност и мълния е близка до всички митове
и репрезентации на поведението на божественото, както личи и от самия образ
на Зевс с епитет Гръмовержец, и от мита за самата Семела; същото се разчита и в
свещеността на поразените от гръм, които били погребвани с почест, а местата,
където падали мълнии, превръщани в капища и светилища, както добре е отразено
в самия мит.
120