Tqloto_tekst_Desi_red

Плътта на безплътното тяло не е просто симулакрумът,
съновидението, халюцинацията, изображението, не – това е
електронното тяло, това е пиксализираното, байтвано, зипвано,
цифрово или плазмено тяло на медийната екзистенция в
глобалното село на епохите post mortem на науката, автора, субекта,
големите разкази, метаезиците, на вакуума и отвъд етоса
и естетиса, на хоризонта след апокалипсисите, залезите, краищата,
кризите, смъртите и катастрофите. Плътта на това
сега, което е толкова ужасяващо безпътно, че не се разпознава
нито като минало, нито като бъдеще, но е ужасяващо, защото
не може да остане и настояще, не може да бъде сега, да бъде актуално
за себе си, а е изхабено и пропиляно, преди да е направило
опит да трае да създаде разпростиране-бъдене. Едно сега, което
отказва да трае, защото не знае нито как, нито кога е, защото
е всичко, навред и навсякъде, изложено в безброй топоси в един
този точно миг, който обаче винаги е идентичност-рециклиране
на все-едно-и-също-то. Безплътието на сегато на една космическа
и планетарна безпътност, погранична с безсмислието, което
е завладяло екзистенциалния статут на човешкото „производство
на смисли“, тъй като човек се е отказал от единственото
си право да насища със себе си, разбирай със смисъл, отвореното,
космическо безсмислие на ширещото се мироздание, което се е
оказало непостижимо в своята необятност, но и необяснимо,
поради епистемологичната ограниченост на човешкото, заключено
само до собствената си граница – било то екзистенциално-персонална,
било то генетична или дори родова. Човекът
трагично трябва да приеме, че е човек и че всеки негов избор
влече човешки последици – именно човешки, както човешка е и
отговорността и вината му, колкото и да аморализаторства
на фона на природното безгрижие или стихийност, или дори на
фона на изоставеността от Божеството; тъй като човешкото
се оказва невъзможно като външно на себе си, външно на своя
етос и естетис, през които е принудено да съществува като
339