Tqloto_tekst_Desi_red

дата му да осъществява себе си като плътност и интензивност
на съществуването, през изборите на своето осъзнаване и своето
реално цяло на ето-то на тялото. Но не и чрез повторното омагьосване
– „Високият идеал“ е твърде нисък, уравниловъчен, плосокостен,
тъй като представя богатството на екзистенциалното
разгръщане в бедността на една невъзможна и напълно обезличена,
което я прави и непредставителна, макетирано удобна „всеобщност“,
която уеднаквява като обезличава, налагайки стереотипа
на „все едно и същото“, на съществуването в схемата и шаблона
на жадното за стереотипи „като-че-ли“ в непроменимостта, което
автентично човешкото винаги усеща като ограбване, терор,
отсъствие, преиначеност или подмененост на свободата.
Ако тялото има самостойно значение и може да се превръща
в герой, да има своя история, то безплътното тяло е без своя
собствена история, то е причинено, несамостойно и преди всичко
лишено от свое оригинално онтологично основание, то е бледо
и плоскостно заради собствената си рехавост и естество на
образ и празен знак, в който „всеки“ гледащ-наблюдаващ може да
проицира себе си, без обаче тази проекция да носи някаква екзистенциална
отговорност. Тялото е монада, то не може да бъде
конструирано вън от себе си, докато безплътното тяло, напротив,
не е монада, то се репрезентира и транспонира, то е едно и
също, колкото и където и да се мултиплицира (въпреки че средата
оказва влияние върху самата констелация на ситуацията, което
означава преаранжиране на мрежовата връзка, но това не променя
собственото естество на безплътното тяло, като несамостойно,
немонадично, плоскостно и функциониращо като празен знак
и проекция). Разобщеността възниква като следствие от тази
ситуация на неприсвоеност на своето спрямо другото и на неразпознаваемостта
между свое и чуждо, между автентично и подменено.
Дискурсите на манипулативността, които проговарят
през безплътните тела, предполага одиозното разбиране, кое-
367