Tqloto_tekst_Desi_red

разбере добре защо те владеят човека по различен начин спрямо
образа, с който му се явяват, или спрямо начина, по който изпращат
даймони, които действат върху човека като различни
души и се проявяват на различни места по тялото му.
През душата най-вече обаче се осъществяват диференциацията
и опозицията между живо и мъртво, а животът е асоцииран
с едно предусещане за обитаване и обладаване на неживото от
нещо оживяващо го, което е определимо тъкмо като δαίμων.
Демонът – който е ритмичността, импулсивността, вълнението,
някаква фетишистка реминисценция на стихийното, на
необяснимостта или по сполучливата терминология на Г. Узенер
„бог на дадения миг“, рудимент на т.нар. внезапен преанимализъм.
Именно Омир в „Илиада“ свързва проявите на душата с δαίμων,
за да изрази сложния архаичен мироглед. През този образ за нас
най-същественото обаче е, че се заговаря за междеенето и междината
на онова, в което човекът става и е човек, цялост между тяло
– душа. Промеждутъчността, в която успява де се постигне.
Демонът е някакъв посредник или „низше божество“ (Лосев)
между човешкия и божествения свят (Платон). Той е неопределена,
неоформена аниконична, анонимна ужасяваща и неподатлива
на усещането сила (за която човек трудно може да си даде сметка,
на която е невъзможно да се даде име, тъй като името е вече връзка и
досег, сила оставаща непонятна и неусетна дори в мига, когато сам е
обладан от нея; δαίμων обичайно е знак за това, че някаква божествена
сила е в досег до човека; той поразява без да може да бъде поразен,
уязвен, спрян или умилостивен; за δαίμων дори се говори, когато някой
бог остава безименен, скрит при проявата си и при въздействията
си върху човешкия свят), чиято мигновена проява насочва човека
по път, водещ към някакво събитие, често катастрофално и
значително по-рядко положително, предизвиквайки неочаквано
една или друга мисъл, направлява съдбата и сам внезапно връхлитащ,
подобно на всички обрати, злополуки и натъквания, с онзи
119