Tqloto_tekst_Desi_red

отстояние и сливане, че парадоксите са коренът на битието
му, изражение на екзистенциалната му способност, че е загадка
сам за себе си, загадка при това предизвестена като неразрешимост,
като онтологическа константа. Тъй както Едип, който
нищо не разрешава с мъдростта на своето познание, с отговора
на питането на Сфинкса, и единственото, до което се домогва,
е разширяването, разпростирането на собствената му
екзистенция в профетиката на една осъществена наличност, в
реализираността на участта му като съдба, като човешкост.
Нима всяко говорене за тялото не е и споменаване на душата,
нима всеки говор за душата не е и по необходимост определение
на тялото?! Все пак и невъзможността е форма на
убежище и разрешение. Диалектиката на разпростирането от
своя страна компенсира по някакъв начин същата тази невъзможност
с историята, като уникална човешка способност за
проникване и разбиране.
Геометричната душа
И така, душата и тялото невинаги са били в опозиция, тялото
е било метонимия за душата и обратното, душата за
тялото, защото целостта на живото е била схващана именно
като цялостност. В това отношение особено интересно
е отношението душа – тяло при Омир – едно предфилософско
разбиране за душата. Душата у Омир е афект, тя е предизвикана,
извлечена от някакво крайно емоционално състояние от онзи
гняв, потрес, патос, който задвижва самата стихия на живота
и отприщва повода на поетическата прослава на епическото
112