Tqloto_tekst_Desi_red

жество и нищожност, като постига и все още постига достойнството
си през обсерваторията на светогледа си, но най-вече
посредством астролабията на критичната си самоотнесеност,
на способността си да снема в историята си сривовете на мирогледите
си и в това плаващо и несигурно усещане да се натъква на
неотменимия вътрешен кодов център – съмнението и произтичащата
оттук неограничена собствена свобода.
Историята има своя ирония с горчив привкус, която все
напомня за закостенялостта и подвижността на светогледите
и тяхната сила за индивида и общността. Но човекът е
продукт на собствената си свобода, на умението да превръща
инцидента, произвола, случая в събитие, събитието – в история,
историята – в познание. Известно е, че Аристарх от
Самос, ученик на перипатетика Стратон, работил в Александрия
в началото на III в. пр.Хр., на базата на питагорейската
теория и наследството на Евдокс и Хераклит Понтийски,
създава хелиоцентрична хипотеза, според която Слънцето е
космическият център. Срещу него застава, с целия авторитет
на славата си и със силата на заплашителния си глас, Клеант,
който заявява, че нечестивецът, изместил Земята от
космическия център, заслужава най-строго наказание 6 . И ако не
друго, това би променило поне нелекия живот на Коперник,
ако гледището на бедния Аристарх се бе наложило и не бе забравено,
а сигурно и би спестило доста томове главоблъсканици
и суеверия.
Втората мирогледна революция е дело на Дарвин, чието учение
за произхода на видовете развенчава самочувствието на човека,
че е първият измежду живите организми. Дарвин твърди,
че човекът е следствие от дълъг процес на биологична еволюция
и естествен отбор. Да, човекът е венец, но венец от развитие
6
Вж. Bury, J. B. The Hellenistic Age. Aspects of Hellenistic Civilization. Cambridge,
2000, както и Grant, M. From Alexander to Cleopatra. The Hellenistic World. London,
1982.
57