Tqloto_tekst_Desi_red

дищност помежду боговете и животните, между лудостта и
жестокостта. Μεταξύ дефинира и същността на калокагатията
като средина и единение на етос и естетис, на красота,
добродетелност, които се сливат в благородността. Калокагатията,
която е преди всичко израз на хармонията, на съзвучието
– едно равновесно състояние на човека, това е красотата
Човекът е същество, което се намира по средата на жизнения вертикал, то
заема средищната позиция между μεταξύ – висотата и безоблачността на боговете,
и света без правила – закони – etos на животните. Когато човекът прояви хюбрис
по вертикала нагоре и пожелае да стане бог, като придобие божествената неограниченост,
бива наказан с лудост; ако прояви невъздържаност спрямо другите човешки
същества, прояви на престъпления – убийства и др., той изпада надолу по отвеса към
по-низшия жизнен статус и се приравнява с животинското.
Гневът е движение и в двете посоки, при движението нагоре е лудост, при движението
надолу – свирепост. Когато е желание нагоре, той накърнява божественото,
защото иска повече от това, на което е способна човешката природа, когато
е желание надолу, човекът се отказва от човешкото, изпада от него и се приравнява
на животинското – такъв е престъпникът, защото се е превърнал в същество само
на инстинктите и се е отказал от етоса на разумността. Амплитудите на гнева по
жизнената вертикала описват графиката на прекомерните желания.
Ако образи на влечението нагоре, на необуздаността да се желае повече, са Сизиф,
Едип, Икар и Ахил, а те накърняват едновременно човешкия и божествения закон, защото
желаят да реализират един лично необходим закон на мъстта, т.е. проявяват
надменност, подобно на непростимата гордост на майката Ниоба и ненадминатата
майсторка на тъкането Арахна, както и дързостта от страна на сатира Марсий,
изкусен изпълнител на фригийска флейта; то образите на влечението надолу са други,
тук са вечно гладният и ненаситен в недоволството си и желанията си да изпитва
могъществото на боговете Тантал и ужасяващата с гордостта и беса на отмъщението
си Прокна, която, за да отмъсти на неверния си съпруг, убива собствения си
син и го поднася сготвен в гозба на мъжа си. Гневът спрямо предопределенията на
човешката природа е гордост, а спрямо самата нея е зверство.
Още в Античността обаче се надигат гласове, че гневът е специфично присъща
на човешкото черта. Ако у Омир боговете също се отдават на заразителната
му стихия, то философите ясно отчитат факта, че боговете, или Бог, вероятно
не могат да изпитват гняв. Тъй като представата за щедростта и добротата на
боговете не може да бъде мислена в перспективата на гнева, който a priori е не-съвършено,
не-хармонично състояние, а на тях не им е присъщо нищо не-съвършено и
нехармонично, тъй като те са цялостни и завършени, докато човекът е физически и
психически „незавършено“ същество, чиято жизнена драма е непрестанно да изгражда,
постига и развива себе си.
172