Tqloto_tekst_Desi_red

Безплътното тяло притежава едемската пълнота, то е
възстановило ущърбеността и несъвършената динамичност на
битието, което е зримо само откъм своето битийно величие,
дори въпреки парадоксалните и покъртителни гледки на смъртта,
нещастието и катастрофите, с които обичайно се борави.
Защото въпреки това образът е повествователен, той разказва,
той винаги разказва пространството, времето, самата констелация
на битието, но ефектът се дължи на презумпцията за
непосредствеността и спонтанността спрямо неговия разказ,
който никога не се мисли като чист текст или опросредено
от погледа-заснемане-обектив съобщение, като ситуираност
от знаци. Напротив, фотографският образ се приема, дори и в
епохата на фотошопа, като чиста за нагледност, пределна спонтанност
– което означава и директна действителност. Това му
помага да бъде репрезентация, без опасностите на репрезентацията,
представяне без погнусите на етиката. Защото за този
феномен спомага и една несподелима и етически недопустима
истина, погледът е усладен, да гледаш е наслаждение, удоволствие
– par excellence игра, воайорска съблазън. Гледката е безотговорна,
тя не е действие, макар и да е кинетично активна, тя не е
чиста кинеза, което означава, че не е кинеза на вината, за разлика
от атавистичния ужас на гледането, на забранената гледка – Тирезий,
който проявил дързостта да гледа непозволеното и бил
ослепен. Постмодерността превръща невъздържаното, воайорско
любопитство на окото в трафарет и безобидна яснота.
Окото е хладно и любопитно сетиво, но този удвоен образ при
виртуално-фотографското, без осъзнатост за удвояването, за
тълкувателността на уж безпристрастното, конкретното,
пряко видимо наличното, помага на образа да се превърне в тяло,
пък макар и безплътно, тяло като дом на битието, топос на
онтологичното осъществяване – с цялата онази скрита реторика
на ставането, на подготвеността и произведеността на
констелацията, която се забравя.
383