Tqloto_tekst_Desi_red

и текст в пространството. Разположеността, откритостта,
кодифицираността, която е кодифицираност също и на
самото наличие, са вече четимости, отношения, реалности,
дадености и разкази, които имат онтологически и гносеологически
основания, също както предполагат съществени етически и
чисто естетически отношения.
Няма смисъл аналогията да се разгръща повече от необходимото,
но все пак е красноречиво да се обозначи една любопитна
аргументация на основата на латинската лексикография, която
дава възможност да се открои заедността на мислимостта
на време-пространственото като специфика на дискурсивния
и изобщо менталния модел и модус. На латински се оказва, че
думата за време и храм, светилище, капище, свещено пространство,
местност, област – са с един общ корен, който проявява
удивителна устойчивост, което ще рече и прозрима семантична
релевантност-актуалност, и в други езици, и чийто извор
е индоевропейската езикова основа – tempus – време, от една
страна, а от друга, templum – храм, свещено пространство.
Следователно времето и пространството, разкрити в своята
заедност, се разкриват като съвместност и заедност – континуалност,
посредством своята изпълненост с вещи, с предмети,
които така или иначе организират-създават, събират
и разкриват единния център. Времето и пространството се
отнасят едно с друго като съопределение и съ-отношение. До
голяма степен тялото е такъв феномен. Тялото текст е говор
за тази биномична способност на тялото да излъчва, създава,
проицира, носи и разкрива феномена на тази континуалност да
бъде пространствено и времево, да представя времето в себе
си като опространственост и да дава пространство на времето
в протяжността и траенето.
Културата на текста е колкото култура на паметта,
толкова и култура на тялото, на разбирането – единственият
начин, по който човекът става човек и човекът съз-
233