Tqloto_tekst_Desi_red

но и като възможна, предстояща и неизчерпана, несъстояла се
още. Дюнамис като житейското състояване, което е колкото
случване, толкова и въздържане, ресурсно съхраняване, което ще
се разгръща, но остава винаги ненапълно разгърнато. Внезапният
дар на докосването – съзнанието на откритието, болезнено
или не, но винаги просветлено: „Аз имам тяло! Аз нося тяло! Аз
гранича със собственото си тяло!“ – най-добре се актуализира
в хейрономичната евристика на таксиса. На този фон твърде
ясно става и твърдението на Хусерл:
Субектът, който има само зрение, не би могъл да притежава
явяващо се тяло 32 .
Таксисът проявява тялото в различен аспект спрямо погледа
– тук то е обемно, тежко, плътно, реално. В погледа винаги
дреме някаква потенциалност, някаква над-реалност или полуреалност,
образът чезне, защото е миражен, докато не бъде
застопорен от докосването, уплътнен. Таксисът най-добре разпознава
присъствието като релефно, изпълнено и обемно тук.
Ръката разбулва феноменалността на мирозданието в едно естествено
и категорично „ето“, за което всъщност е мечтал
Тома, и ужасът на което пък от своя страна е изобразил като
драматично светлинно-тъмно стълкновение Караваджо в прочутата
си работа, посветена на този миг на докосването-разкритие
на мрака и озарението през усещането на ръката-откровение-явяване.
„Ето“ – чиято откровеност е едновременно
напълно зашеметяваща, но също толкова и естествена. Декарт
сякаш е притежавал интуиция за този момент на извечност на
явяването-появяване в таксиса:
Това ни се случва постоянно, без изобщо да размишляваме за
32
Husserl, E. Phenomenology and Phenomenology Philosophy. – In: Philosophy and
Phenomenolical Research, L, 1993, № 1.
270