Tqloto_tekst_Desi_red

архетип на всички визуални игри и изкуства, защото заради погледа
ние ставаме образи, образци, модели и разбираме как неизменно
носим със себе си определени екзистенциални визии, все
пак усещаме принудата върху нас и властта в самото ни тяло,
но не властта на мускулите, а на овладяването владеене-гледане.
До погледа на другия свят и субект са слети в единство, разделението
на езиците, вавилонското многоречие всъщност е разделение
на очите, на зрителните ъгли на ракурсите на погледа;
на medium coeli, който е положен във всяко око, което гледа от
себе си като от център и от омфалос, което е съсредоточие
и лъчение. Да понесеш поглед е все едно да понасяш съдба. След
погледа вече съм друг, Аз не съм само Аз, аз имам Друго, моят Аз
в другия е моето друго, към моето, което е другото на моето
за мен самия.
Погледът е огледалната същност 7 , през която най-напред реализираме
тялото си, която ни кара да осъзнаем себе си и другия
като присъствие, като тяло. Защото ние самите сме свидетели
на собствената си поява веднъж в очите на другия, чрез
понесеността на погледа, и втори път в самите себе си чрез
самоусещането за силата на собствения ни отпратен поглед.
Погледът е репрезентацията на тялото в дихотомията аз –
ти; и философското, и естетическо познание са опити тази
репрезентация да бъде разбрана преди всичко като модус на човешкото
осъществяване. Погледът навежда на една естетика
на мигновеността и непосредствеността, на отстоянието,
на дискретността и хладината. Погледът хладно гледа и възприема
тялото, докато в другите сетива тялото е топло
7
Изразът „огледална същност“ е употребен от Ричард Рорти в „Измислянето
на духа“, 4; вж. Рорти, Ричард. Философията и Огледалото на Природата. С.,
1998, с. 27, 50–56.; Всъщност изразът обаче е употребен за първи път в оригиналното
есе „Човешката огледална същност“ на Ч. С. Пърс, както го проследява в книгата си
Speculum, Mirror and Looking-Glass на Kehlert Grabes, Tubingen 1973, с. 92, като намек за
неприсвоеността на едно налично „друго-то“ у човека.
242