Tqloto_tekst_Desi_red

вява палиативно, анестезично посредством прозрачността и
откритостта на образа, на скритите агитации на „капитала“
и култа към рандемана – „печалбата“ – идолите, застанали на
мястото на детронираните, дескарализирани стойности, заместили
Бога, ценността и естествения за човешкото нравствено
осъществен свят, от една страна, а от друга, също и
нравствено мислимото тяло. Тялото сега се тълкува чисто естетически,
но естетиката също е привидна, защото прекрачва
самата себе си – това не е човешката естетика на заедността
на тялото и духа, а нечовешката естетика на капитала, на механизма
и функционализма в post humanitas orbi, на системата и
рециклирането. Естетика на невъзможната естетика – рекламата,
на съществуването в-и-чрез абсолютното „като-че-ли“,
което умело се дефинира като анестетично, отвъдестетично.
При все че привидното – онова, което е видимо, но не е съществуващо,
което е без да бъде – също би могло да изгради, а и изгражда,
успешно функционираща художествена система, която
да се тълкува през серията от актове на псевдоификация. Презентациите
на лъжата като истина, на несвободата като свобода,
на не-тялото и проекцията като тяло.
Какво се случва с реалното тяло – то се дисциплинира и
тази дисциплина вече не е друга, а виртуално перфидна и мултипликационно
ефективна. Тялото се дисциплинира, за да съществува
в наложения от рекламата и консумеризма шаблон
и стереотип, еквивалентизиращ ям-използвам и съществувам;
където срещу Декартовата, както и срещу Соловьовата екзистенциална
формула 3 обобщение застава: „Употребявам, значи
3
Тук имам предвид теорията на руския религиозен мислител и философ В. Соловьов
за ролята на срама при нравственото осмисляне на битието, от една страна,
а от друга, при самото осезание на съществуване отвъд страха. Намеквам за разбирането
му за срама като етическа основа на социума, религията и ценността, като
охраняване колкото на доброто, толкова и на самото съществувание: „Срамувам се,
следователно съществувам“, което пък, от своя страна, антиципира Декартовото
„Cogito, ergo sum“ и като диалог-отговор, и като опозиция. Срамът, който за Сартр
318