Tqloto_tekst_Desi_red

Неспособността да се сподели страстта към съществуването
и неговата парализа през-чрез репродуцирането на образите
от личен проблем е изведена до равнището на конструиращ
съществуванието принцип, азът без другия е тотален свят,
консумация, но и самоизяждане – когато е сведен до прелъстяваща
себепроекция. Силата на мултимедийното зрелище обичайно
е тъкмо в домогването му до онова, за което Лиотар настоява,
че е основа на посмодерността, а именно „представянето
на непредставимото“, откриването на един нов хоризонт на
усещане и чувстване, на отгръщане на възвишеност, чрез една
творба, самата тя лишена от дълбина, от нещо повече от наличност,
от втори план в очевидна неспособност за катарзис.
Зрителят нито съчувства, нито се страхува, той консумира,
именно защото нищо не се случва той не съучаства, а отбелязва,
констатира, вкусва, но не се преобразява. И в него, както и
в творбата нищо не се е случило освен предъвкването/усвояването
на едно съвместно време, протекло като безвремие на
гледка.
Отреченото възвишено, което е някакво застинало сега,
което постига не в театъра на тялото, а в напрежението
между дишащата актуалност на театралното присъствие
и бездиханността на визуалното безстрастие и техния конфликт.
Конфронтация трагически разрешена „сега“ пред очите
на самия зрител, и то в полза на виртуалното, което е обсебило
автентичността на съществуванието, превръща публиката
от съчувстващ актант, способен на катарзис, в трагичен
пасивен зрител/консуматор на гледки/битие, на които той
самият не е способен. Отсъстващото възвишено тук е бездна
на трагическото, но без катарзис – ние сме обсебени от образа
и душата ни е в плен не на „затвора тяло“, а на „затвора образ“
– и ние отсъстваме като от тялото, така и от душата
си.
393