Tqloto_tekst_Desi_red

дори непрестанното му протичане през детство-младост-зрялост-старост
като здраве, сила, болест, немощност, като
пълно, слабо, високо-ниско, мъжко-женско – е самата природа на
човешкото. Тялото има свой собствен сюжет, който следва неизменно
и е предопределен от природата. Удържането на представата
за единство се дължи на самото тяло, което сякаш
забравя за собствената си трансформация в парадок салността
на противоречие, което е екзистенциално неизчерпаемо и смислопродуктивно
като съдържание и оживотвореност. Състояването
е отвореност и отгърнатост на вътрешното като
външно и на външното като вътрешно; снемане, което принципно
е заложено в хейрономините съприкосновения на докосването-прозрение
на узнаването-таксис. Състояването е тялото
текст, което се постига чрез-през съотнесеността си към цялостното
човешко, към мисълта, в която то е „гледка на себе
си“, то е собствената си проекция, самоусещане, само-докосване,
авторефлексия и себетрепет, което го отгръща, отваря,
изобретява и прави възможно като човешко, а не просто като
организъм. Дълбочината на тази интуиция на Мерло-Понти е
забележителна, защото тълкува същностния смисъл на откритостта
на тялото, откритост, която заявява в своята дактилна
способност и проявеност, в своята сенсибилно-сенуална
полифоничност една неудържима екзистенциална пригодност,
копнежност или ламтеж.
Състояването, парадоксалната топика на хейрономията,
на осъществеността и въплъщаването в докосването, дюнамиса,
активното-тяло и пасивното-тяло, да се спояват и
припокриват в таксиса на проявяването, просветление, където
самото излизане е натъкване на състоялото се в тайната
на абсолютното тук. Долавянето, състояването не са
обективации, а състоявания на аза като Аз, на битието като
неизповедимо „битие за“. Тъй като това попадане-натъкване
е и самото излизане-изплъзване, отклонение, от което тайна-
278