Tqloto_tekst_Desi_red

Дефиницията тук е един тип нагледност, един тип разчитане
на формална екзистенциална структура, от една страна,
а от друга, отбрана срещу самата всмуканост на живото
в собствената му въображаема – виртуална (което означава и
изпълнена с възможности, а оттук и онирично архетипална и
някак си потенциално наситена и просторна за мечтанието)
проекция, която екзистира чрез самото него. В парадокса на
отнемане и присвояване на онтологичната примамливост и
плътност. Защото днес изображението, образът, безплътното
тяло фасцинира – изглежда по-живо, по-органично, по-действително,
по-богато, дори по-същностно. То е прибавило към
себе си и мощната енергия на обобщението, на този онтичен
вихър, от който се е състояло сякаш и самото конкретното,
осезаемо, въплътено, органично и екзистенциално живо и дишащо
тяло. Може би единствената дълбока граница е диханието,
като виртуалността е не просто безплътието и безтелесността,
но и самоочевидността на бездиханността, което,
макар и миметично изложимо, е буквално непредставимо без
въплътеността. Феноменът на образа на безтелесното тяло е,
че той самият е „като-че-ли“, за което се забравя непрекъснато,
че е модус на тялото „като-че-ли“.
Безплътното тяло, безтелесността поставят на преден
план именно проблемите на тези нови и очевидно безгранични
проблеми на мимезиса „като-че-ли“, който е една лайтмотивна
реприза на човешкото към себе си и света, вклинен в проекциите
на абстрактното мислене и на познанието, на рационалните
спецификации. Този мимезис, който е дълбоко основание на
разбирането, чието вътрешно проиграване е част от способността
на човека да бъде демиург на светове свои или отчуждаващи
се от него; на светове „като-че-ли“, в които да живее
и да пренася себе си, за да се осъществява като битие и като
съзнание за битие.
346