Tqloto_tekst_Desi_red

лизирано в инструментариума на проскрибцията, на насрещното
писане срещу стилизациите на телесността, срещу срама и
неудобството, срещу структурите, срещу вписванията, вменяванията,
срещу означенията в онази широта на погледа, която
задава свободата тялото да бъде мислено като осъществяване,
а неговите транспозиции в културата, като начини
на човешко осъществяване. Така негативното затъмняване и
изместване, дори замяна на тялото като проблем и питане в
актовете на неговите вписвания, става част от самото отписване,
става импулс на интелектуално разобщаване и търсене,
обект на питане. Проблематизиране на вписването е вече
насрещност-разобличение, съзнание за мрежовидността, междеенето,
т.е. се превръща в проскрибция.
Невъзможността на диахронните явления да се мислят без
контекст, невъзможността да се открояват взаимовръзките
в синхронията на актуалното, без да се отчита фактът, че човекът
осъществява културата си като текстуално поле, като
натрупване-разчитане на кодове, знаци, системи, на отхвърлянето
им и на ново конструиране, където всяка борба е все пак
опит, ако невинаги за реставриране, то поне за трансформиране.
Защото човешкото явно по своето естество и начало е човешко
само толкова, доколкото е способно да осъществява себе
си в-и-чрез някакъв смисъл, без оглед на начина и технологията за
неговото постигане-излъчване. Вън от смисъла, колкото и той
да е девалвирал, дори и приравнен с безсмислието, човешкото
не би могло да се осъществи като такова; тъй като на самата
човешкост е присъщо да се създава, което често пъти означава
и да дава някакво обяснение, да оправдава, т.е. да намира в
себе си основание за своето съществуване, за извлечеността си,
за изтръгнатостта си от безсъзнателността на окръжаващото
го битие. Дори ако е принуден да признае, че даже неговото
съзнание и рационалната му способност е била „възнамерена“ и
положена като възможна, и следователно предхождаща го, но и
226