Tqloto_tekst_Desi_red

Миметизъм, привидността „като-че-ли“
Новият краен миметизъм, изразен от виртуалното и безплътно
тяло „като-че-ли“ е не на последно място, отново демиургича
носталгия и израз на демиургичната, била тя и ограничена, способност
на човека, която се разгръща през виртуалното, което
обема в себе си и играта, и мимолетността, и безплътността
на самото съществуващо, което убягва и се изплъзва на самото
себе си и се явява само на себе си в режима на чистото и игрово-дистанционно
отстояние „като-че-ли“. Тази трансмиметична
сила на виртуалното, която реализира самия стремеж към
реалността такава, каквато изглежда, а не като субстанциалност,
без да отговаря на нейния вътрешен еквивалент, бидейки
свободна спрямо „вътрешна реалност на вътрешен диалог – монолог“
е все едно, към което въображаемото непрестанно се стреми.
Конкретиката на осъществяването на реалността на съществуването,
защото реалността е формата на съществуващото,
на реалнопостижимото, без значение на модуса, на наличието
като безграничен хоризонт или на въплъщението, което е сигурността
на онтологичното като разгръщащо се, полага „като-че-ли“
като алтернатива на действителното. Тъкмо така и
тъкмо тогава виртуалното се явява и като дълбоко миметично,
по-дълбоко, отколкото се предполага, тъй като неговият
миметизъм „като-че-ли“ е разгърнат и като повърхност, и като
дълбоко психологически импулс, но лекотата и леснината на неговата
кодова достъпност, която преповтаря откровенията
на наличността и нейните специфики, правят от безплътното
тяло плът на някакъв специфичен нагледен екзистенциален
хоризонт, правят възможно и някак отвъд онирично реално
безплътието – животът на едно безтелесно тяло, което колкото
не е, също толкова е и е тъкмо като живо, при което е свободно
от монологично-диалогичната контаминация на огледалната
диспозиция на насрещността на отражение-образ-лице-тяло.
347