Tqloto_tekst_Desi_red

то е съотносимо с метемпсихозата. За душата и живота
като една всеобща справедливост. Основа за съчетаването
в едно на източно-западния мит за реинкарнацията, за египетско-индийско-гръцката
концепция за странстването на
душата. Където едновременното съзнание за нищетата и
недостойността на човешкото и в частност на неговото
тяло, но човешкото като презряна „еднодневка“ се превръщат
в цялостен етос, а и в парадоксална реабилитация, видима в
нежеланието за съучастие с каквато и да е била жестокост и
несправедливост. А оттук и до още по-парадоксалната реставрационна
соматизация на душата, която се онагледява в
парадокса на одушевеното тяло, за който ще имаме повод да
споменем по-разгърнато натам в изложението.
Самата душа е акт на движение, което разрешава някакво
изначално противоречие и противостояние, тя е разкрита
в динамически аспект именно през свързаността в тази „евгенетична“
антитеза, чрез която явно се постига енергията
ù като самодвижна и движеща, като способна на метемпсихотичното
преливане-пренос-пътешествие. Емпедокъл, засвидетелстван
от Аристотел (Метафизика, А 5, 986 а 22),
твърдял, че съществените неща (пра-елементите) са четири и
сред тях са Враждата и Любовта. Душата се ражда от надмогването
и енергията на едно противоречие, в нея има някаква
първоогнена основа, онова топло, през което е възможно
изобщо да се мисли живото като живо от една страна, а
от друга студеното. Съчетанието между топло и студено
поражда движението, вътрешното противоречие като импулс
за живостта на самата душа. Топлината е вече изява за
качественото изражение на душата, при което се разкрива
една съществена субстанциална способност.
Едно орфическо стихотворение сочи, че душата идва
откъм вселената, тласкана от ветровете, и бива вдишана;
160