Tqloto_tekst_Desi_red

логически и функционален, защото тъкмо така отвъд неприлично,
механизмено поддържа оживотвореността си, то не
е обсценно, просто защото то е такова и е такова буквално
без изключение – у всички. Парадоксално, но културата, табуизирайки
обсценното, неприличното, срамното, оставя пространство
за индивидуация, за оличностяване, създава ниши за
интимност та, за несподелимостта на съкровеното и на тайните
свободи на оприсъствяването и като любовна съобщност
с другия, и като самота, и като смърт, и като радост,
ниши на неприкосновеност, механизми за неизповедимост, а
от там и за чиста индивидуация, за насъщно преживяване на
свободата, на скритостта от света и свободата на независимостта
от другия и другото, от екстериорността. А тялото,
макар и свойствено модуално да е изнасяне, екстериоризиране
на вътрешното и представянето му като външно,
има своето значение, неоспорима свобода и като несподелима
и неизповедима интимност, налична само и единствено като
такава, като една абсолютна приазовост, присебевост, само-при-надлежност
и себе-наличност, която не може да е друга,
друго, защото иначе би се трансформирала или би изчезнала.
Опубличностяването на тялото, и то в един съвсем ясен
стереотип на шаблонното и повеленото, дори когато това
се осъществява през определени и основни негови модуси – но
едни от безбройните му варианти на екзистенциални модуси,
дори в самите модуси – здраве и младост, ограбват тялото
от самото него, но също така отнемат и тялото от света,
от споделеността на отгърнатостта и откритостта.
Публичното тяло е изложено, но не и открито, то е скрито
от погледите, които го гледат, то е маска на себе си – като
красиво, като здраво и младо, като изпълнено с време и сили.
Така тялото буквално е скрито в стереотипа на красотата и
оголеността си, но е онтично ограбено и разобщено с основната
си битийна специфика на оприсъствяването и осъщест-
421