Tqloto_tekst_Desi_red

ду смъртен и безсмъртен“, също както и човекът е между животното
и демона и бога. Описвайки ероса, Платон настоява
именно върху факта на неговата характерологична динамична
способност, на неговата свързваща способност, мостовост;
също каквато е и самата душа у човека, която е причастна в
метексията си на тази динамичност и свързващост по същия
начин, по който демоните имат способността да бъдат медиатори:
... (демоните) обясняват и предават на боговете това, което идва
от хората, а на хората това, което идва от боговете, именно молбите
и жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два
елемента, те запълват празнината помежду им, така че Вселената да
осъществи вътрешната си връзка 48 .
Самото стоене в позицията помежду е колкото стасис –
обитаване на една мяра, на един предопределен и строго маркиран
хоризонт, толкова и екстатична, и поради това онова,
което получава и се изразява в-и-чрез характеристиката
μεταξύ, е динамично осмислено и предопределено, въпреки че
съответства на идеята за мярата. То е даймонично в перспективата
на двете значения – едното, което се долавя и в
самата етимология на даймоничното – δαίμων, свързано с
глагола δαίομαι – „разделям, разпределям, разсичам“, и обозначава
силата, която разсича, която маркира границата, която
определя и предопределя, в която неминуемо присъства някакъв
съдбовен смисъл и е изява на самата съдба на онзи характер,
който човекът избира за себе си, преди да се въ-плъти,
а оттук и по-далечното, но също така съвсем отчетливо,
семантично акцентиране върху дейността, движението, динамичността.
От друга страна, се намеква за божествената
48
Платон. Пирът, 202 d-e. – В: Диалози. Т. ІІ, с. 460.
187