Tqloto_tekst_Desi_red

се полагат усиля, които костват време и средства; вещ, чиято
поддръжка струва твърде скъпо и е много времемка, но се отплаща
при по-дълга употреба.
Тялото на постмодерността е едновременно култ и идол.
Здраво, младо, красиво, гъвкаво – тялото е прогресивната, оптимистична
емблема на модерноста, но не самото тяло, а тялото
„като“ младо, жизнено, гъвкаво, силно, здраво, откъдето
и цялостният културен вакуум. Този култ е „всеобщосподелим“
(ако иронизираме смисъла на термина, зададен от Кант), функционално
предпоставен, като почитта към бързата спортна
кола, която дава „онтологическо“ предимство (ако пак си позволим
иронично намигване спрямо висотата на философския
дискурс у Кант); култ, който сам се конструира, както някаква
ценностна скала, но също така и създава архетипи и модели на
подражание. Задава стереотипите на новите герои, надарени с
перфектни машини-тела-изпълнители – нов Ахил-Аполон – Брат
Пит, или нов Херкулес – в лицето на „култовите“ културисти
Арнолд Шварценегер или знаменития бодибилдър Рони Колман;
нова Елена-Венера – Анджелина Джоли, Бритни, Зита Джоунс,
които дамгосват и маргинализират другостта и различието на
дебелите, дребните, недъгавите, старите и създават един дискурс
на вината и психическите неврози и компенсации, проблясващи
във все по- и по-чудовищни форми на насилие, репресивни
социални процедури и авторепресии. Но новите герои дори не
са тела – те нямат история, те са фикции, въплъщаващи неприсвоен
героизъм, постигнат с химически добавки и пластическа
хирургия, сухи млечно-яйчени протеини и инжекции хормон
на растежа. Всеобщността на култа към фитнес тялото е фрустриране
на реалното тяло и невротизиране на психическия
апарат.
От друга страна, е връщането на тялото към статута
му само на материя, на дреха или плът-вещ, но не късна реприза
на християнската погнуса от огрешената страстна плът,
413