Tqloto_tekst_Desi_red

рофирал обект на руината, на непреживяната и неосъществима
цялост и трагична онтологична фрагментарност-разкъсаност.
Тялото в себе си не е себе си, своята автентичност, а симулакрично
доказателство, и тъкмо симулакричността го кара
все повече да чезне, да се стопява, да отсъства от себе си, т.е. и
от човека, и да е неспособно да оприсъствява съдържанието на
човешкото, т.е. да оприсъствява наличното не просто като
налично-материя, а като дишащ наличен живот.
Чезненето има своята археология. Натъкването на руините
и отломките обаче помага да се реконструира историята
на чезненето. А историята, чиято най-дълбока истина изглежда
е парадоксалността, че историята е истина, която само
се узнава, но никой не се учи от нея да не я преживява като
повторение, може все пак да помогне да постигнем или поне
да помечтаем и за малко да си представим какво въобще е да
се съществува в хармония, в единство, в оцелостеност, в присъствие
на тялото, в неразцепление, в цялост. Ние, които
така трагично сме обречени на реконструкции на фрагменти
и на живот през-и-във фрагменти. Питането за тялото е питане
за естеството на човешкото, от една страна, но от
друга, е настояване за целостта, тъй като чрез присъствието
на тялото човекът има своята собствена история като
тук-присъствие и историята на своя собствен модус като човек,
като осъществяващ се човек, като менталност, която
реализира реалността, като такава в своята дълбока способност
за действителност. Защото идентичността на човека,
сложният и винаги много труден и противоречив процес на
оличностяването му се разкрива като люлеене, като междеене,
като помежду, между тяло и душа, аз и ти, свят и индивидуалност,
самозатвореност и отвореност, тукашност и трансцендентност.
И все пак мееждеенето е космическа красота,
междеенето е космизиране, хармония, движение и дюнамис, драма,
комедия и дори трагедия, но е автентичност, оживотво-
395