Tqloto_tekst_Desi_red

наването на факта за ракурсната съположеност на погледа, който
е обгръщащ, но и обгърнат, насрещен, но и вписан, представя
акта на виждането като акт на разбиране, не саморазбиране, а
разбиране в-и-чрез понятийността на реалността.
Тялото е виждане отвътре, на представилото се като
външно, но за мен самия то е вътрешното на моята овъншненост.
Тялото в погледа излиза от самозатвореността си
и осъзнава своята вписаност във вътрето, на онова, което
се е изявило като външно – и това е самата динамика на виждането.
Живописта, от своя страна, реконструира погледа
като преживяване на външното през неговото вътре – субекта,
който се предоставя като пункт на всяка позиция на
вътрето на външното. Погледът излиза навън, но самият
той е вътре. Погледът, проектирайки се върху тялото, разпростирайки
се като негова естествена, реално предустановена
констелация, се случва не като нещо друго, а като мисъл,
мисъл към-на-за-от-и-върху тялото. Парадоксът на погледа
е съпаралелен с парадокса на тялото и на основните опозиции
видимо-невидимо, видимо-усещано, телесно-нетелесно, в
сложната акомодация на съдружието, репрезентирано само
в-и-от тялото на неговото неоспоримо hic at nunc. Виждането
завръща мисленето към тялото и всъщност препраща
към експлицирането на съвместността и непрекъснатата,
макар и изглеждаща просто акциденциална, заедност душа-тяло:
За душата тялото е родното ù място и матрицата на всяко друго
съществуващо пространство. Така виждането се удвоява: има едно
виждане, върху което размишлявам, без да мога да го мисля другояче,
освен като мисъл, поглед на Духа, съждение, четене на знаци. Има и
още виждането, собствено само назовавано или произведено в мисъл,
виждане, свито в собственото тяло, за което можем да имаме идея
само като го упражняваме, и което въвежда между пространството и
253