Tqloto_tekst_Desi_red

нито следва да се предпоставя като личност или като Аз, още
по-малко да се тълкува в техните ментални режими, правенето
на което е не просто недопустимо, а и основна съществена
грешка на идеологиите на модерността и особено на постмодерността
като цяло. Приведеният цитат лесно успоредява въздействието
на погледа за появата на тялото, за тялото като
връзка и отношение, за съотнесеността и съотносимостта на
тялото текст, което е релативно гигнотично и енергетично-потенциално,
именно като огледално, надарено с гигнотични
сили – т.е. сили на създаване-одругостяване, на оприсъствяване.
Погледът върху ми е погледът на мен като тяло, погледът, отграничаващ
реалността ми като тяло, моят поглед реципрочно
създава другото тяло. Тази драма се случва върху картината на
мирозданието, която я подготвя и предпоставя като възможна
и съотносима в една визуално-диалогична връзка, заедност.
Това е първичната архетипална потенция-власт-сила в изявата
на погледа, властта, която е стаена в собствените ни тела 12 и
на чиято сила и следствие са те. Онази сила на тялото, която
често, както бе указано по-горе, бива дефинитивно разпластявана
и детайлизирана в откровеността на един атавистичен
езиков разгул като κράτος примамващата сила-власт-достолепие-достойнство
и/или βία – перверзната преизпълненост с
жизнена енергия, силата на насилието и властта на мощния, на
овладяващия. От друга страна, моето тяло се отчуждава от
мен в-и-чрез погледа на другия, защото неговото виждане за моето
присъствие в света е различно от присъствието ми за мен
самия като самоусещане.
Тази разлика е драма на всеки поглед и всяко тяло. А фотографията,
именно в аспекта си не само на документ, но преди
всичко като изкуство-игра, неприцелена в утилис, цел, работи
12
Намеквам за изказването на Фуко: Всички ние имаме власт в телата си, за първи
път формулирано по този начин в статията му „Какво е тялото?“, преповторено
и в „Надзор и наказание“ – цит. съч., с. 83.
247