Tqloto_tekst_Desi_red

лостно отношение към познавателната способност и нейното
мигновение. Оцелостеността възниква от самата сенсуална
спонтанност, която разкрива тялото като такова, от
една страна, а от друга, дефинира живота и модусите му на
екзистиране, където физическите свойства са и онтологически
приспособления, гарантиращи оживотвореността, която е
обусловена от активно-пасивното предразположение – дюнамис
– жизнена сила, разкриваща и пронизваща тялото. Сетивността
на човешкото тяло е предиспозиция на неговата отвореност
и отгърнатост, за разлика от животинското тяло,
човешкото тяло, и то тъкмо през епифеномена на своето как
на сетивната си конфигурация, се реализира не като затворена
единица, а е отгърнато към един хоризонт на своето състояване,
на своето случване като съдружие и събитие. Докосването
показва тялото като състояло се и като състоящо се, което
отгръща един по-сложен дискурс. Способността на човешкото
тяло да се състои е част от гигнотичната му способност, от
една страна, а от друга, на способността му да е дюнамис и да
бъде тяло-текст, понесено-носещо от модусите, които го конструират,
ситуират и разгръщат.
Картезианската идея за човешкото тяло като човешко – не
затворено, отворено, доколкото е управлявано от мисълта – е
може би най-дълбоката идея на съюза на душата и тялото. Това
е душата, намесваща се в едно тяло, което не е от в себе си (ако
беше, то би било затворено като животинско тяло), което
може да бъде тяло и живо – човешко – само завършвайки се в
една „гледка на себе си“, а именно в мисълта 37 .
Състояването на тялото като събитие, случването му и
37
Мерло-Понти, Морис. Човешкото тяло Декарт. – Във: Видимото и невидимото,
с. 241.
277