Tqloto_tekst_Desi_red

ществява. Защото живот, който не поставя себе си отново и
отново като въпрос, не се усъмнява в откровението на своята
откритост, не си заслужава да бъде живян:
Може би някой ще каже: „Като заминеш оттук, не ще ли можеш,
Сократе, да живееш мирно, без да говориш?“. Най-мъчното е да убедя в
това именно някои от вас. Ако ви кажа, че това е неподчинение на бога
и поради това е невъзможно да мълча, не ще ми повярвате, понеже ще
сметнете, че ви иронизирам. Ако пък ви кажа, че най-голямото благо за
човека е да говори всеки ден за добродетелта или за други неща, за които
ме слушате да се разговарям, когато изследвам и себе си, и други, и че
животът без изследване не заслужава да се живее – това още по-малко
ще ми повярвате. Така, както ви казвам, стоят нещата, мъже, а не е
лесно да ви убедя 39 .
Упорството на Сократ да живее като питащ, т.е. обсъждащ,
говорещ, съзнателен, по парадокса на откритостта и яснотата
на изреченото и гласа, защитен със съзнателния избор на неконформизма
и смъртта, в същия миг е и защита на питащата помеждутъчна
непримиримост със съществуването само към-за-едното,
без-вън-другото без съвместността на двете, на съществувание и
съзнание. Неподчинението на бога е неподчинение на вътрешния
смисъл на наложения външен и насилствен такъв. Този смисъл, и
то вътрешен смисъл, се откровява сам пред себе си като даймон,
като съдба, като характер, т.е. като самата същност на Сократ,
на неговия характер. Начинът му на осъществяване в битието
като избор е избор на себе си в съдбата-душа-даймон-избор и е неговото
екзистиране, разполагане в откритостта. Говоренето, разговарянето,
беседата са запитванията и търсенето на поставеното
под въпрос, а подвъпросното е вече изведено от скритостта
39
Платон. Апология (ІІ, 37 е – 38 а), Диалози, т. І. Прев. Георги Михайлов. София,
1979, с. 61.
167