Tqloto_tekst_Desi_red

тът не е осъзнат като възможност-хоризонт за проекция на споделеност-комуникация,
нито като хранилище на актуалността
на смисъла, а личността е парализирана именно като носител
и генератор-ретранслатор на ценност, на памет и история, в
които да въплъти тъканта на собственото си тяло, на само
своя смисъл и на живота като цяло.
Отсъствието като крайна степен на отчуждение вече не е
следствие от онова съзнание за присъствието на Бога (Бонавентура),
което изисква отдалечаване и отчуждаване от феноменалността
и наличността на сетивнопостигаемото или пък
отхвърляне на унизеното, дискредитирано от страстта-желание
тялото-грях-тъмница, а пунктира лабилността на релацията
човек – смисъл и невъзможността да се конструира нито
през сближаване, нито през отдалечаване от собствената личност.
Пораждане – вакуум на деперсонализация, където не може
да се състои актът на ознаменуване, формиране и на присвояване
на битието. Присвояване в мащаба на един телесен, духовен,
рационален, психически опит, който да потвърди в мен самия,
посредством моя собствен малък разказ, мен като съществуващ
и битието като такова – изпълнено от тук-сегашност, т.е. да
се превърне в актуално себесъзнание и самосъзнание, което да
удържа онтическата наличност на самия всемир. Както всъщност
прави всяко едно друго живо същество на земята, разбира
се, през своята онтологическа предпоставка животното като
животно в животинското мироздание, растението като растение
в растителния мир и т.н. Разлъчеността на човека от
човешкото, невъзможността да се признаят и припознаят границите
на човешкото го принуждават на тоталната акция на
деконструкция, на онищостяване, когато все пак по негативен
път се признава наличието на нещо, което се отрича и нихилира,
на което се отнема статутът на смислогенеративна наличност,
а нещото се принуждава да се отчуждава от себе си
за сметка на празното, на онтологично ирелевантното или на
328