Tqloto_tekst_Desi_red

явления и форми, така и цялото. А с питагорейството начева и
постепенното разбиране за душата от субективно-иманентен
ъгъл, от който се развива перспективата на една дълга традиция.
И ако Талес пръв разпознава душата освен като всеобща материална
субстанция и в един динамически аспект, като „движещ
принцип“, то сякаш първият, които настоява за нейното
безсмъртие, е Алкмеон, който твърдял, че душата е „безсмъртна
и че сама се движи непрестанно, също като слънцето“. Анаксагор
пък добавя, че душата не просто се движи и е „подвижна“, но и
задвижваща, подобно на ума, тя „движи всичко“. Алкмеон обаче
говори за душата именно в аспекта на нейната самоподвижност
– на „самодвижността“ ù като аргумент за безсмъртния
ù характер. Тя, освен че се движи постоянно и дори е вечно
самоподвижна „по природа“, поради това е безсмъртна, както
и всичко божествено, движейки се подобно на слънцето, луната,
звездите и самото небе. Движението се изразява като
основна характеристика на живото, но и като единствен и
неопровержим белег за безсмъртието. Движението е собственият
смисъл на живото, битието, което заявява своята
наличност и самодостатъчност, своята власт като сила и
способност да бъде цел на самото себе си. Разликата между
живото и мъртвото се корени в движението, още повече
че онова, което само движи себе си и е способно да задвижва
всичко останало, не би могло да бъде смъртно, тъй като то е
живото на живото. Още Демокрит (Фрагмент № 101) вижда
своя огън като тъждество между ума и душата, а Екфант и
Архелай смятат, че тялото се задвижва от ума и душата. В
питагорейската традиция именно тази свързаност между душата
и ума спомага да се припознае душата като тъждество
с космическата хармония, в един дълбок смисъл, чието изражение
е самото движение.
150