Tqloto_tekst_Desi_red

ханичен смисъл, а душата е просто една от многото различни
функции на тялото (материализма на Ламерти и Молешот). А
помежду тях се разпростира цяла гама от твърдения от хилеморфизма
на Аристотел, антиципиращ телесната субстанция
като единение на веществото, което само по себе си е възможност,
с формата, която му придава действителност, теориите
за паралелизма, за взаимодействието, за психосоматичното цяло
до известната теза на Лудвиг Клагес, който определя връзката
между душата и тялото не само като връзка на битието, но
преди всичко като смислова връзка, като гнеретивна референция,
колизия и ситуация на противоборство и „вражда“, при която:
Тялото е явлението на душата, душата-смисълът на живото
тяло 3 .
А Декарт смята, че хипофизата е до голяма степен в ролята
на посредник между душата и тялото. Твърдения създали
почти неизброден контекст, от който могат да произтекат
съвсем разнопосочни и противоречиви изводи. Основното обаче
все пак сякаш си остава невъзможността на редукционализма
да сведе-изведе човешкото от една-единствена предпоставка с
необорима аргументативност. Ето защо би помогнала една археология
на понятието на биномизма, която, ако не друго, поне
да илюстрира красноречиво вътрешното и смислопроизвеждащо
напрежение, което има съвсем конкретни както културни,
така и ментални последствия.
Архаичната представа за душата представлява сложна образна
контаминация между диханието, полъха и живота. И така,
в най-старите представи душата е основната отлика между
живото и мъртвото – диханието, определящо живота, свърза-
3
Klages, Ludvig. Truth and Riality. Universities IV, Hanover 1949, in eng. 1976, p. 45.
105