Tqloto_tekst_Desi_red

граничността. Носталгията е следствие на отчаяние – „Самото
тяло се беше отчаяло вече от тялото“ 4 . Носталгията признава копнежа
на човека по въплътеност и въплъщение, по осъществяване
в самата материя в дълбоката и плътна текстура на съществуванието.
Ницше в откровеността на парадоксалната си мисъл
не скрива този копнеж по плътта и дори открива в лоното му
новото достойнство, с което трябва да се увенчае човекът,
защото той е междината, преходът, който успява не само да
отграничава, а напротив да свързва, да бъде не просто залез, но
и мост.
Тялото е завръщане към автентичното, изчистване от натрупаната
и тежаща история, от болките на неразбиранията
и идеологемите. Ницше мисли своето философско дело от една
страна като разрушаване на стереотипите на стасиса – на мислите
и уседналостта на тревогата, като дълбоко умствено
прочистване и завръщане към извора на автентичността, но
от друга и като конструиране на напълно ново умонастроение
и световъзприятие. Автентичността обаче не е нищо повече
от първия опит на човека – тялото. Тялото е дете на света
и винаги чедо на мирозданието. Като първи опит то е първи
опит на Себе си със себе си и на Себе си в Света. То е вътрешният
опит като външност и овъншняване и външното като
вътрешно – проекция-излагане оголеност и същевременно интерполация,
интроекция. Ницше иска да спаси достойнството
на човека, като го освободи от робството, а една от формите
на несвободата е срамът и само презрението, непризнаването
на тялото и на неговата субстанциалност по отношение на
човека. Презрението към плътта се тълкува като презрение
към смисъла на живота и към самото битие. Детската радост
ще бъде върната на човека, когато той се вслуша повторно в
бодрия глас на здравото тяло:
4
Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. За бленуващите по отвъдния свят, I, с. 49.
107