Tqloto_tekst_Desi_red

говорът предполага винаги наличието на друг, той е одругостяване,
разобщаването от монологичността на иманентното.
Диалогичността на ситуацията тяло-срещу тяло е от универсално
значение за осъществяването на тялото като тяло и
изобщо за неговата екзистираща способност, още повече в онзи
аспект на откритост и съположеност на съ-битието събитие.
Другостта като онтологическа характеристика на тялото
е рефлекторна на екзистенцията като ситуация и осъществяване
през-посредством огледало. Раз-общаването на субекта, в
мига на неговото собствено идване-отправяне към себе си и съзнанието
за себе си, като субект на своето тяло, което идва към
него, през сетивата му като друго, на от-чуждаването и дистанцията
като възможност за диалогичност, тъй като между
тук и тук трябва да няма тъждественост, следва да се създаде
отстояние, за да се осъществи ехо, да се постигне отправеност
– е и онтологично разобщаване, което превръща другостта
в чуждост, в непонятност, дори в ламтеж за завладяване,
любопитство за опознаване и вкус за завладяване. Задава статута
на новото, на варварското, което трябва да бъде завладяно,
цивилизовано, окултурено. Огледалната ситуация е ситуация
на зрение и съпоставяне, но и култура – нормализиране. Моето
тяло буквално е създадено от погледа на другия, неговото тяло
е дело на моя поглед. Виждането създава телата в опозицията
виждащо-видимо; актът на гледането насочва и осъществява колкото
граничността, толкова и връзката. Погледът е колкото
връзка, толкова и осъзнаване на собствената граница:
... Огледалото възниква върху отворения маршрут от виждащото
тяло до видимото тяло.
... Огледалото се появява, защото аз съм виждащо-видимо, защото
има една рефлексивност на осезаемото, която то превежда и усвоява.
... Фантомът от огледалото влачи навън моята плът и така всичко,
което е невидимо в моето тяло, може да проникне в другите вижда-
90