Tqloto_tekst_Desi_red

морава, която се оказва сухо, безжизнено и безводно място, покрито
с костите на съблазнените. Това е пределът на човешкото,
самата граница на съблазнението и сладостта, отвъд
която е самото нищо на нищото, непредставимото и ужасяващото.
Като отново става дума за границите между живо и
неживо, въображаемо и действително, за копнежа по битие и
небитие, осъвместен в губителната насладност на желанието
да се прозре самата загадка на живеенето – не само през-отвъд
границите, но и въпреки тях.
Безплътността „като-че-ли“ е поредният опит за прекрачване
и преодоляване на човешката мяра, но негативните натрупвания
идват от страна на анихилирането на статута и
реалността на дишащото живо тяло, което не успява да се превърне
в екзистенциален модел за присвояването на битието, а
напротив, трябва да следва имагинерността на един непосилен
и невъзможен, защото просто е една проекция, модел, който,
от своя страна, отчуждава тялото от екзистенциалната му
плътност на единствено осъществяване на битието. Безплътната
плът на тези безтелесни тела е колкото опит за надскачане
на границата на човешкото, невинна игра на безгрижието и
забавлението, толкова и смущаващо и дори трагично прозрение
Сирените примамват не само с прелестта на своите гласове и изключителната
красота на песнопенията си, а преди всичко със своето всезнание, с онази съблазън на
мъдростта и знанието, което е повече от живота и се заплаща със самото съществувание,
защото е знание за всичко онова, което лежи отвъд човешкото, знание за
радикалната другост на всичко отвъд живота, чиято граница е смъртта:
Тук, Одисее възпяван, тук, гордост велика ахейска,
кораба спри, песента и на двете ти слушай омаян.
Никой край нас не минава на кораба свой черноброден,
без сладкозвучния глас от лъките ни цветни да чуе,
но насладен у дома се завръща и мъдрост научил.
Знаем ний всичко...“
Вж. Омир. Одисея, гл. ХІІ, с. 217.
351