Tqloto_tekst_Desi_red

душата и δαίμων се изразяват в акта, в проявата, в проблясването.
Душата като демонично същество – δαίμων е отражение
на телесно равнище на сетивните усещания, отпечатване
на функциите на човешкото тяло и отработването им в един
подчертано динамичен аспект.
Омировата душа е декодируема именно в една несъвместимост
на проявите, в аспекта на асинхронната постъпателност
на линеарното и геометричното. Неоцелостена, поделена
между разни физически еманации: страст-обладаност θυμός, съсредоточен
в сърцето или в кръвта; разумност, мисъл, съзнание
νου̃ς с център диафрагмата и дори пантелесната – ψυχή, която е
една виталистична потенциалност, потъваща в самото тяло.
От всички тези изяви-съвместявания и изразявана, в последна
сметка душата е проява, обзетост δαίμων, който е някакъв
принцип на оживотворяване, на виталистична сила и способност,
но е неотграничим от самото живо тяло, защото без
него е просто блуждаеща и немощна сянка. Омировият пансоматизъм
става отчетлив тъкмо по отношение на душата,
която е някакъв ритъм в тялото, ритимизиране-оживяване и
все пак не нещо повече от самото тяло. Животът е живот,
доколкото е живот на тялото, физически живот, който се изобразява
във всичките си детайли, функции и прояви, до онази
потресаваща нагледност на натурализма на архаическата пластика,
която е пластика на физическото състояние, изобразяване
на тялото, без отношение към психологическото съдържание
на ставащото – антипсихологически и чисто ставно-детайлно
мускулаторен, дори функционално пригоден:
От факта, че в епоса общото преобладава над индивидуалното,
произтича склонността на епическия стил да изобразява всичко обективно
и предметно телесното, вещественото; оттук пък произтича и
слабото внимание на епоса към вътрешните преживявания на човека,
липсата на вътрешна мотивировка на постъпките му и заменянето
122