Tqloto_tekst_Desi_red

по тази трансфигурация на тялото, и то на тялото като тяло
в неговия именно иманентен човешки, т.е. цялостно културен
смисъл, поражда безплътието и статута на екзистенцията вън
и отвъд тялото на отсъствие от тялото. Последствията
са маркирани от видими и зрими промени не само в статута
на тялото като тяло, но в самата тъкан на органичното, на
тялото като организъм и биологическа единица и функционална
машина, която е другото на разореното това, другото на дома.
Плътта на безплътните тела е невидима, те притежават
визуален характер. Безплътното тяло носи в себе си и се изразява
посредством един образен статут, то е и не е самият образ,
то е образът като тяло и тялото като образ. Безплътното
тяло е буквално тяло без буквалността на плътта, плът без
тежест, настоящост без тукашност, отсамност без топос.
Безплътието е симулакрично, защото то търси реалност в
плът, но не в „своята“, която то по предзададеност няма, а
като се въплъщава в другото тяло, като го изличава, защото
властва в него, сякаш властва в свое тяло, а тялото-приемник
е автомат на безплътието, което проективно му въздейства.
Кое обаче е първото и естествено, но положено отвъд образа
безплътно тяло, и то тяло, което е точно колкото органично,
точно толкова и културно и напълно вписващо се и
възможно през безплътността? Първото безплътно, но въплътено
отвъдсебе си тяло е гласът – най-безплътната форма на
телесността. Разбира се, гласът се излъчва в пространството
като акустика, и това трептене е също телесност, като звучащо
превъплъщение-излъчване на тялото, но в същия миг и нещо
друго, нещо повече, както и нещо по-малко. Повече, защото
акумулира значения, независими от телесността, и по-малко,
защото не може да представи цялото, от което произхожда.
Така гласът заема една позиция между, която оформя цялото му
битие. Колкото и да са взаимосвързани трептенето и изразителността,
те по някакъв начин остават чужди един за друг
336