Tqloto_tekst_Desi_red

Всичко се губи, погълнато от ненаситността на образа –
хищна и суетна паст, искаща да бъде гледана, защото всичко
съществува само докато е гледано. Смъртта е смърт в затварянето
на очите и отказа от поглед. Мултимедийното съществуване
е нов екзистенциален код, гледащ и гледан съвпадат,
защото светът е излъчен, транслиран. Камерата ме гледа, значи
съществувам, аз съм излъчен, проициран, почти тъждествен на
самия свят, защото съм част от гледката и гледам себе си, макар
да съм вторачен в камерата. Тук на моето тяло е реално незначително
спрямо тук на проектираното ми безплътно тяло.
Когато на сцената например се въвеждат камери, които следят
и през които се излъчват актуални актьорски дейности-поведения
и като образ-фон и като образ-диалог-партньор. Тук Нарцис
е не на брега и оплаква не своето изчезване за миг в смутените,
раздвижени води, а е в самите води, той се е слял с отражението
си, но няма тяло, тялото му от брега е изчезнало.
Визуалното, образът гледан, но и гледащ, става нов демиург
на съществуванието, които го преформулира, преименува, преобразява
– тъкмо върху това настоява мултимедийният жанр
и като театър, и като инсталация и „пост-живописване“ или
акция на трансгресивен жест. Границите на реалностите и световете,
и това е неговото основно достойнство, са не просто
нарушени, те са показани като невъзможност – заместването
на тялото от реалността с тялото от виртуалността
е просто една от възможностите, докато безплътността на
образа не прерасне в телесен модус на репрезентация на действителното.
Ключът към патологията на образа е патологията
на страстта. Другият така и не се появява, а другият е носителят
на разказ – другият е другото тяло, което е заместено от
проекцията. Проективното е винаги друго – дори когато това
е моето собствено лице – защото то е нечий чужд външен поглед,
техническа ретранслираност и отчужденост към моята
овъншненост в-сред света, до която аз нямам достъп по друг
388