Tqloto_tekst_Desi_red

началата си, между принципната неотложност на неговата
смислопроизвеждаща същност и неналожимостта на някакъв
конкретен и предпоставен, предизвестен смисъл, опровергаващ
случайността и безсмислието на наличността и нейната разположеност
като „това което е“. Кризата предопределя характера
на всеки дискурс, който тъй или инак възниква като реакция
на някакво пресиране, отговор на питане и излив на необходимост
от израз и изказ – емоционална, физическа, комуникативна
и т.н. Още повече че дискурсът е маркер за неравновесна ситуация
– първото определение за ситуацията на криза. И дори невъзможният
в чист вид ликуващ, в смисъл на некризисен, дискурс
е отново криза, надмогване, неравновесие и нормализиране
(а дискурсът безспорно е нормализиране на неравновесието, на
проблемното), на изключителността на ликуването спрямо
равнището на обикновеното и обичайното, от които той е
оттласкване, макар и в един мажорен аспект. Всеки дискурс се
конструира в своята актуалност като психограма на кризата –
бил той градуален във възходяща или низходяща прогресия.
До голяма степен може справедливо да се твърди, че дискурсивността,
доколкото тя е жест-отреагиране, ословесяване
на всичко онова, което е било свободно от слово, от втори
метаезик, а езикът е винаги някаква метаситуираност между
съзнание, мисъл, предмет, свят, явление, действие-въздействие
и осмисляне и т.н., е следствие от една обобщено кризисна човешка
стратегия. Достойнството като себерегулация и като
откликване на погледа отвън развива личността като техне (занимание)
колкото със себе си, толкова и към себе си. Стратегия,
преобразена в хоризонт – цел, насочена към и експресираща човешкото
като такова, оказала се толкова мощна и потенциално
неограничена, че станала способна да се отъждествява с онтологическата
способност на самото човешко, способна да бъде огледална
мултипликация, посягайки към дълбината му и обсебвайки
статута на човешкото осъществяване като семагенеративно-
51