Tqloto_tekst_Desi_red

ира и руши самата конструираност. Тялото заплашва да укаже
нищото, да укаже не само живота, но и несъстояването и невъзможността
му, която го надхвърля. Нищото в тялото е
страх от непрозримата далечина, но и непрозримостта на близостта,
която е загадъчна в своята интензивност. Онтологическата
текстуалност е борбата през-и-в тялото да се въведе
битието в режим на интензивно съществуване, а не в отлагане
и оприсъствяване на живото, за сметка на вакуумите на онищостяването.
Тялото, изявило се в парадокса на център и периферия на
насоченото търсене, което се предприема поради създалото се
напрежение, липсата на смислов кредит, което е и липса на екзистенциален
кредит и основание в нашата собствена настояща
ситуация, когато хипертрофирано, тялото е станало проблем
на личността като личност и измества самата личност,
а не въплъщава и не оприсъствява човешкото, което се изявява-постига
като Личност. Технологиите на това разкъсване на
оприсъствяването са идеологически, духовни, психологически и
в пос ледна сметка, сътворени-предпоставени от самия човек,
който изгубва собственото си тяло, като сам замества себе си
с частта с тялото, но тялото фюзис, механизъм, инструмент,
а не тялото събитие, съдружие, вместилище, дом и утеха.
Виждането не е само да имаш от разстояние 20 , виждането
е да имаш битие и да осъществяваш битие, да оставаш себе
си, когато се проицираш, изнасяш и все пак да не се изгубиш в
излизането. Симплокето, свързаността между тяло и свят се
дължи на тази екстатическа статика на погледа и на факта, че
тялото е видимо и подвижно, виждащо и видимо, вплетено,
текстуално, съположено, свързано в съвкупността, в наличната
текстура, в големия текст на света. Материята на света,
20
Да имаш от разстояние – цит. по: Мерло-Понти, Морис. Окото и духът,
І, с. 162.
257