Tqloto_tekst_Desi_red

дискурс – неговата сила търси разрешение, изход от неразрешимо,
от непредставимо, демиургичен тъкмо в това усилие и
представителност, от една страна, а от друга, в самостойно-несамостойната
си позиция на огледална мултипликация на
експозицията на излагащото се и осъществяващото се като
битие, на екзистиращото.
Дискурсът опоетизира разомагьосаното в своята винаги самоконкретна,
плътна, но и чиста метадействителност, защото
сътворява човешкото като човешко за човешкото, насочва
нечовешкото към човешкото, свежда и тълкува до единствената
мяра, която така или инак не можем да отречем, мярата на
това, че сме дискурсивни същества – същества от-на-със-за-към
логоса, в античното му съзвучие на съобщност между слово, смисъл
и акт.
Кризата е самото тяло. Човекът е своята собствена криза.
Човекът в кризата.
Изглежда, че фрустрацията от загубата на „венечното“,
принебесно достойнство на човека е смайващо продуктивна
енергия, която сама по себе си заслужава обследване. Разомагьосването
обаче постига друг смисъл на човешката дигнитас,
съизмеримо със статута само на благородството или на
смирението. Разомагьосването е смирението и примирието
между човека и мирозданието – „нов онтичен договор“, ново разбиране
за човека и мястото му в космоса, ако се изразим чрез
фигурата на Шелер, глобалният проект на човешкото знание,
величествено осъзнаване и разбиране на пълната захвърленост,
случайност и безразличие към живота и уникалността
на този живот, от една страна, а от друга – и тъкмо поради
тази безкрайна уязвеност и униженост на осъзнатата нищожност,
повторно компенсаторно удостояване с гордост,
но гордостта на незначителното и случайното, което се е
превърнало в реф лексия на онова, което нито може, нито
прави усилие да го осъзнае. Достойнството, което носи
54