Tqloto_tekst_Desi_red

се крие по едно паднало божество. Както и в другия ракурс, изразяващ
се в една субстанциална материализация на душата, съгласуваща
я като уплътняване чрез хармония, и в последна сметка, оказваща
се принципна соматизация – а именно, че душата, неразчленима
от живото и живота, душата като живот, който е притежание
на всяко живо същество в мирозданието, се проявява като принцип
на тялото. Както с основание твърди Карл Керени:
Питагорейството се намира на обединяващата и разделяща двата
свята 34 граница: една чисто духовна и една телесна, проникваща
чак в душата телесност 35 .
Питагорейството разкрива както сдвоеността на психогонията
и соматогонията, така и на съотносимостта на дискурсите.
Повратната точка тук се оказва преливащата се от
съд в съд душа, прераждащата се душа, която дори рядко и като
дар от боговете – като например Пиндар – този човек-идея
homo-idea, по благодат с милостта на Хермес, могъл да запомни
предишните си прераждания, милост, която измолил специално
и която го отличила сред всички останали, защото му дала неопровержима
сила на познание от няколко живота.
Повратна точка, защото тук се откроява напрежението,
което не може да бъде разрешено еднозначно. Учението
за странстването на душите от тяло в тяло, дори през
34
Керени тук има предвид вътрешната опозиция както между мистерийните
оргиастични култове на Дионис и вакханалиите, специфичния двоен аполоново-дионисиев
характер на орфическите мистерии, от една страна, а от друга, Аполоновия
култ на „святата духовна сила“ и на бързите мисли, които пронизват съществуващото.
Тази теза немският изследовател на Античността вижда и в един чисто
географски, исторически мащаб в опозицията на итало-сицилийското древно Средиземноморие
и благородната Елада и критските култове. Опозиция, преведена и в
религиозния дискурс между Омировата религия и Аполоновия култ.
35
Керени, Карл. Питагорейската и Орфическата душа и учението за душата в VІ
в. пр. н.е, ч. V. – В: Питагор и питагорейците, с. 210.
157