Tqloto_tekst_Desi_red

мостта, което постига парадоксалността на знанието отвъд
привидността. Посредством него човекът е показан и като
творец, демиург на света и себе си, но и като творение на демиург.
Още повече, че тази двупозиционалност се налага както
върху субстанциалния онтологически смисъл, също така намира
изражение и в чисто формален характер. Блестящ пример за
това е самата форма, неотделима от същността на Платоновата
философия, а именно формата на диалога. Диалогът, който
е най-близката словесна мимикрия на живия и неудържим поток
на беседата, на непосредствения разговор, на с-по-делено-стта на
съ-беседването, с всички възможни последствия и значения от
това.
Самото μεταξύ е мислимо тъкмо като диалогичност, като
сговаряне и разговор. Между е диалогична дискурсивна позиция,
тя е снемане на противоречащите си хоризонти в съобщността
на досега. Между е диалогично и протетично, то е изкус тво,
занаят и вдъхновение, самото то е форма, състояние на живот.
То е обзетост от дистанциите в едновременност, ентусиазмично,
вдъхновено и трагично щастливо, защото въпреки невъзможността
си е и тук, и там, но и не може да остане нито
само тук, нито само това, а е стоене-озоваване-живеене на границата,
на-към-откритостта и по-явеността-явяване-явстване.
Μεταξύ не притежава краищата, опозициите, антитезите
– между е буквално помежду тях, то е тяхната междина, но
притежава знание и за едното, и за другото. То е анамнезично,
то си припомня едното и другото състояние в себе си, то си
спомня опозицията и състоянието и на сингуларност. Μεταξύ е
анамнеза на забравеното и научаване-припомняне, пре-написване,
пре-създаване. От него възникват изкуството и играта – сближаването
с демиургичното в свещеното действие, празника,
като в настоящото и сегашното се внедри-вклини вечното и
неизменното.
177